неделя, 11 декември 2011 г.

Коледа



Както на всяко Рождество, хората по улицата изглеждаха щастливи и доволни. Предполагаше се. Дори тези, които не бяха наистина весели се преструваха, за да не развалят настроението на останалите. Снегът по средата на улицата се бе превърнал в киша. А този по тротоарите засега даваше усещането, че можеш да вървиш по него, но без да напредваш. Слънце засега не се виждаше, а само небе, изтъкано от не особено весели сиво-синкави облаци.
На главната улица „Рипаблик“ в град „Фортрес Ууд“ можеха да се забележат поне десетина Дядо Коледовци.
Предполагаше се, че това трябва да предизвика недоумение у по-разсъдливите малчугани, но подаръците замазваха положението до момента. Най-често белобрадите червендалести старци киснеха пред, или в някой магазин, привличайки вниманието на клиентите към изключителните извънредни коледни намаления и разпродажби. Имаше разбира се и ентусиасти, които веселяха децата и им подаряваха джунджурии в името на неизяснена кауза /най-често подкрепяна от богат местен бизнесмен/.
Един Дядо Коледа бе застанал малко по-настрани от улицата. Беше едър /разбира се/, облечен в стандартните червени дрехи и растениеподобна фалшива бяла брада.
Имаше и малки очилца без диоптър, които от време на време побутваше с показалец. При по-внимателно вглеждане под фалшивата му брада се забелязваше, че е набола поне тридневна — истинска и черна. А под разкопчания, червен кожух стърчеше леко размъкнат сив пуловер. Най-странното нещо у този Дядо беше чувалът.
Имаше силно неопределен цвят, между светло сиво и кремаво бежаво, което общо взето извикваше представата за често пране при над 40 градуса или пък за пълната липса на такова. Върху чувала, поставен на тротоара, беше написано със зелен сигнален флумастер:

КОЛЕДНИ ДАРОВЕ — 1$

Засега още никой не си бе купил нищо, но този Дядо Коледа бе търпелив. Лошото бе, че в момента не си чувстваше краката от студ и дори не можеше да усети дали са сухи или мокри. Идеше му да марширува за да се стопли. А в промеждутъците — да крещи.
Едно семейство се спря пред него. Бяха весели и дебели. Жената бе пълничка, облечена в тъмносиво късо палтенце и черен панталон. Имаше чуплива тъмнокестенява коса, стигаща до раменете, и сини очи, които изглеждаха огромни през телескопичните очила със стъкла, които бяха необичайно дебели и сякаш непробиваеми за куршуми. Лицето и бе овално, обрамчено с бакенбарди. Те, въпреки че изсветляваха, продължаваха някъде към шията. На дясната си буза имаше малка брадавица, от която стърчаха десетина гъсти черни косъма.
Съпругът бе огромен и прличаше на тюлен. Бе висок колкото Дядо Коледа — поне шест фута и един инч. Бе свръхдебел. Наподобяваше малко на цепелин, който седи изправен, но не може никога да полети, поради сврхтовар. Беше облечен в скъп черен балтон, стигащ до глезените. Въпреки снега обувките му лъщяха. В същото време изглеждаха някак претоварени и изглеждаха сякаш всеки момент ще се оплачат, поради свръхтеглото, на което бяха подложени. Лицето на съпруга бе кръгло, очите му — малко по-светлосини от тези на жена му.
Носът му бе мъничък чип и вирнат нагоре. Устата му бе мъничка и някак алчна. Горната устна стърчеше пред долната, което засилваше приликата му с тюлен.
Момченцето, което вървеше с тях бе дебе… личко. Бе облечено в жълто яке с черни ръкави, марка „Хенсън“.
Носеше синя шапчица с тумбалка, малко по-тъмни, препълнени и изпънати дънки в същия цвят. Изглеждаше като по-малко копие на баща си, но бе по-симпатично поради детската си невинност.
Съпругът попита с писклив, но явно свикнал да командва глас:
— Чипи, иска ли подарък?
— Да, тати. — отвърна малчуганът.
Едва сега мъжът се обърна към Дядо Коледа:
— Честита Коледа!
— Честита Коледа!
— Какви подаръци можете да предложите… — кратка пауза и задъхване… — за детето?
— Ами изберете си от чувала.
Съпругът се обърна към жена си:
— Лени, ще погледнеш ли?
— Да, писане.
Като малко по-слаба, жената успя някак си да се наведе и да поразрови чувала. Вътре имаше най-различни играчки. Шоколади, големи колкото панорамни огледала за лек автомобил с надпис „Русский Театр“. Високи една педя бяло-жълто-сиви стилизирани Дядо Коледовци,богато украсени, направени от странен материал, в които можеше да си запалиш свещ /интересно откъде се пъхаше свещичката/. И …
Да колата беше малка, дистанционното беше миниатюрно, но си струваше за един долар.
Малкият Чип се влюби:
— Искам кола „Камикадзе“! Искам кола „Камикадзе“!
— Защо се нарича така? — попита строго съпругът.
— МОЖЕ да се блъска във всякакви предмети и препяствия. Практически нечуплива е, както можете да видите да пише на опаковката. Затова се нарича така. — отвърна Дядо Коледа.
— Взимаме я. — отсече бащата.
Той тежко извади лъскав кафяв кожен портфейл, тържествено плати цената от един долар и също така церемониално връчи количката на Чип. Малчуганът от своя страна пощуря от радост.
Пълничкото семейство отмина достолепно.
Дядо Коледа дори не успя да се озърне, когато пред него се спря следващия кли… подаръкожелаещ.
Бе много нисък и слаб. В лицето приличаше на изгладняла белка. Имаше остри и изпити черти, както и хитро присвяткащи злобни кафяви очички с торбички.
Носеше вехто черно кожено яке и торбести, висящи по него панталони, чийто цвят слабо напомняше каки.
Тялото му, доколкото се виждаше, изглеждаше годно за изтощителни маратони. Или за жокей.
„Липсва му само бич“, помисли си Дядо Коледа.
— Честито! — каза мъжът. — Може ли да погледна в чувала?
— Честито! Вижте, изберете си подарък.
Мъжът почти веднага грабна един малък Дядо Коледа, по чието тяло имаше изрязани звездички, за да свети по-добре. Играчката бе висока една педя, а брадата му беше така украсена, че напомняше захарен памук.
— Това някакъв вид светилник ли е? Нещо като тиквата за Хелоуин?
— Да. Свещта се пъха в задника му.
— Защо? Запек ли има? — изкиска се нервно мъжът.
— Имах предвид, че за да стои изправена вътре, свещта се пъха ПРЕЗ дупето му.
— Добре. Вземам го.
Мъжът извади бързо малък портфейл, отрупан с кредитни карти /прилежно и математически подредени/, плати с невероятна скорост и се отнесе надолу по улицата.
До края на деня Дядо Коледа, почти изпразни чувала.
Останаха му само няколко играчки на дъното.
* * *

Вечерта на Рождество настъпи във Фортес Ууд тържествена и весела. Бе тържествена, понеже почти всички в този град бяха християни, независимо дали католици, баптисти или някакви дтуги и почитаха този празник. А бе весела, защото доста бяха пили алкохол, най-вече вино; на тези които не бяха достатъчно пораснали за да пият пък подаряваха разни неща; почти всички бяха щастливи.
Пълничкото семейство, които бяха купили количка „Камикадзе“ от Дядо Коледа за един долар, също си прекарваха добре. Бяха поканили в обширния си апартамент много роднини и приятели. Бе весело, светло, шумно и оживено. Малкият дебеличък Чип обикаляше гостите и им показваше своята новата придобивка. ТЯ наистина беше бърза и много маневрена.
Само дето от време на време клаксона и самоволно бибипкаше. И то на все по-кратки интервали. Това пронзително пишене обаче някакси се вписваше в общото веселие и правеше празника да изглежда завършен.
Слабият, приличащ на белка мъж, който си бе купил светещ Дядо Коледа за долар, пък прекарваше Рождеството с трима свои приятели и съпругите им в едно обширно Интернет кафе, коетро бе негова собственост. За празника то беше затворено;бяха събрали няколко маси и сепарета на обща трапеза, отрупана с всякакъв алкохол и вкусотии.
Мъничкия Дядо Коледа, който мъждукаше на масата, се бе стопил и поде него се показа друго човече с чалма на главата — също с брада; приличаше на една много известна и много търсена личност; всички обаче бяха подпийнали и го счетоха за изключително хитроумно.
Дядо Коледа, който продаваше Коледни Дарове за долар продължаваше да си седи на улицата и да чака. Чакаше да стане достатъчно тъмно. През това време си мислеше за добрите хора, които му бяха купили къща, малко извън Фортрес Ууд. За това, как бяха оградили широка ограда, непристъпна за човешки очи. И дори по негово настояване му бяха купили няколко елена. „По-късно трябва да ги нахраня“, реши Дядо Коледа.
За нова година му бяха обещали нещо специално. Дядо Коледа се сети за него и се усмихна. После се огледа.
На главната улица имаше още поне седем негови копия, облечени в червени палта и нахлупили червени качулки, поради студа. По-мързеливите или по-неиздръжливите Дядо Коледовци си бяха тръгнали. Най-вероятно да празнуват. Със семействата си.
Дядо Коледа, който продаваше Коледни Дарове за долар, нямаше семейство. Бяха загинали преди години. И сега живееше сам. Със своите елени. Той отново огледа другите весели „старци“.
„Още малко и ще им покажа кой е истинският Дядо Коледа“.
Настъпи полунощ. Няколко човека във „Фортрес Ууд“ отвориха шоколади „Русский Театр“, които днес бяха купили за един долар. И започнаха да ги дъвчат, омазвайки целите си лица.
Клаксонът на количката с дистанционно на малкия дебеличък Чип започна неудържимо да пищи.
Светещият Дядо Коледа, който се намираше на масата в Интернет Кафето започна да изпуска жълта пара. В домовете където имаше негови копия купени за долар от мъжа с Коледните Дарове се случи същото.
Един Санта Клаус на главната улица вдигна чувала си и се запъти към най-близкия свой колега. Когато го наближи, каза:
— Честита Коледа!
— Честито! — отвърна мъжът.
Намираха се малко по встрани от магазините и наблизо нямаше никой.
— Поне плащат ли ти цялото това висене? — попита Дядо Коледа, който продаваше Коледни Дарове за долар.
— Да. Ама моят магазин затвори преди малко. Аз трябваше да стоя до дванайсет и сега май е време да си ходя.
— Весели Празници!
— Весели Празници! — пожела Дядо Коледа, който продаваше Коледни Дарове за долар.
После с няколко крачки настигна своя колега, който тъкмо се приготвяше да пресече улицата. Измъкна един остър и дълъг нож за месо и го заби в бъбреците на своя двойник. Той изохка и се свлече.
Червена кръв на червен костюм. „Ще мине време, докато го открият“, рече си Дядо Коледа, който продаваше Коледни Дарове за долар. Там където бе наранил своя колега се виждаше как костюмът се напоява и става все по-тъмен. Течността образуваше стилизирана червена роза на белия сняг.
* * *

Количката на Чип не се подчиняваше на дистанционното.
Продължаваше да бибипка. После се запъти към най-близкия предмет — крака на една ниска инкрустирана чернокафява дървена маса. Вряза се в нея и се взриви.
Няколкото човека във Фортрес Ууд, които бяха яли от шоколадите „Русский Театр“ паднаха на земята и се хванаха за стомасите. Отвътре ги раздираха страшни болки.
Компанията в Интернет кафето, които гледаха светещия и пушещ малък Дядо Коледа в началото си мислеха, че това е някакво ново забавление. После главите им започнаха да се замйват. Гърлата им взеха да се дразнят, а очите им да сълзят. Гърдите им започнаха да свистят, все едно някой ги е натиснал с ръкавица, покрита със стъклена вата. Мъжът, който приличаше на белка бе най-жилав от всички и се строполи на пода чак когато стигна до дръжката на стъклената /украсена със снежинки от спрей/ врата.
За съжаление силите не му достигнаха да я отвори.
Дядо Коледа, който продаваше Коледни Дарове за долар със съжаление огледа няколкото други „старци“ в червени дрехи, които висяха пред магазините. „Те са фалшиви“, мислеше си той, едни нещастни имитатори на истинската легенда. Аз съм истинският. И трябва да остана само аз.
Преоблечените в червено нещастници обаче се намираха на прекалено оживени и прекалено осветени места.
Дядо Коледа, който продаваше Коледни Дарове за долар, бръкна на дъното на чувала и извади пистолет със заглушител.
Той не мислеше, че е възможно да не е прав. Не мислеше че има нещо различно в него или пък че има някаква мания. Знаеше само, че искаше да подарява различни неща на хората. И че имаше хора от определена Организация, които бяха съгласни да го изхранват през цялата година, да му купуват каквото поиска /например няколко елена/ и да изпълняват неговите прищевки.
Нещо повече. Бяха му обещали за Нова Година да може да се приземи вурху покрив. Като истински Дядо Коледа.
Първо трябваше да се качи на самолет с няколко пакета и парашут в багажа. По-късно му бяха казали, че може да взриви самолета и да скочи върху покрива на една сграда във Вашингтон. Дядо Коледа, който продаваше Коледни Дарове за долар се бе съгласил. В крайна сметка това можеше да го различи от останалите нескопосани имитатори, да го направи Единствен и Истински.
Дядо Коледа, който продаваше Коледни Дарове за долар пъхна пистолета под червения кожух и се запъти надолу по главната улица на Фортрес Ууд.
Ако успееше да свърши навреме, после можеше да нахрани елените.

четвъртък, 24 ноември 2011 г.

Фантастични вицове


Два атома си вървели по улицата. Единият атом казал на другия:
- Загубих един електрон!
Вторият атом попитал:
- Сигурен ли си?
- Чувствам се положителен.

След като американците стъпили на Луната, Леонид Брежнев обявил, че руснаците ще изпратят човек до Слънцето.
Инженерите са се противопоставили:
- Ако изпратим човек до Слънцето, той ще изгори!
- Какво мислите, че съм глупак, ли? - отговорил той. - Ние ще го изпратим през нощта!

Един човек бил на сафари в джунглата невъоръжен (бил
блондин), когато пред него изскочил лъв и започнал да реве. В този миг мъжът незабавно паднал на колене и започнал да се моли.
- Моля те, Господи, нека този лъв да не ме изяде.
За свое удивление той веднага видял как лъвът паднал на колене и започнал да се моли.
-Благодаря на Бога. - казал човекът, и се навел по-близо, за да чуе това, което лъвът шепнел:
- Благодаря на Бога за тази храна, която е поставил
пред мен ...

Тогава ковачът казал:
- Уважаеми сър, изпълних поръчката ви. Само че... малко ми е неудобно да попитам. Жена ви е най-грозната в цяла Агарта. Защо искате да и сложите девствен пояс?
А сър Артемъс се троснал:
- Добри ми ковачо, за да мога след една година като се върна от похода да и кажа, че съм изгубил ключа!

петък, 11 ноември 2011 г.

КОСМОПОЛИТНА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ


Статията е публикувана във в. „Нов Живот”, брой 202/13215/ от четвъртък 3 ноември 2011г.


Английският език замени тотално есперанто и иди като международен език. Светът вече е толкова малък, че статии отпреди 30 години със заглавие „И телефон в джоба...” изглеждат старомодно овехтели.
Като човек, който е публикувал над 70 статии и разказа в България, и целия свят си пиша почти ежедневно с издатели, редактори и фенове на жанровете научна, фантастика, фентъзи и хорър. И всеки един от тях е изключително точен, добросъвестен и коректен.
ПРИМЕРИ
Американското електронно списание „Нюктаун” публикува и хонорува моя разказ „Грижовна дъщеря” преди повече от 10г. Интересното е, че по-голямата част от останалите двеста автори, изпратили свои творби бяха американци.
Американското списание „Локус” ми направи безплатен целогодишен абонамент, понеже публикува моите статии „Science Fiction Fandom in Bulgaria” и „SF Bulgarian News”.
Моя творба се съхранява в Националната австралийската библиотека.
Разказът ми „Сеансът” е публикуван в международно онлайн издание за изкуства, чиито администратори са ситуирани в Нова Зеландия http://www.arts.org.nz/radev.htm
Датският издател Кнуд Ларн ми изпрати списание за научна фантастика, защото му разреших да преведе и публикува в него статията ми „EUROCON 2004”
Румънският писател Михаел Хаулика преведе моя разказ „Стратегия в абстрактно време” и го публикува в румънско електронно списание. Нещо повече. Тази година всички български фенове бяха поканени на „Ромкон”.
Гръцкият издател Георге Сотирос би желал да присъства на българския конвент за научна фантастика „Булгакон”, стига да е уведомен поне седмица преди началото на събитието.
В деня на свети Патрик съм се напивал с ирландец. Беше риж и весел. Човекът дълго и обстоятелствено ми разказа как се налива алкохол в Ирландия и как се познава в коя съдина има най-много спирт.
Ходил съм на интервю за работа с неизвестен работодател. Висок около два метра, определено скандинавски тип. След като разменихме няколко изречения на езика на Шекспир, го попитах холандец ли е. Той се разсмя и попита как съм познал. Казах му, че съм го разобличил по външния вид и по акцента. Това разчупи леда.
Неотдавна попитах продавач на самолетни билети в Италия откъде тръгва автобусът за София. Той ми обясни, че съм на правилното място. Но, че ако се разходя на около двеста метра ще пътувам с доста по-евтин автобус. Помолих го да уточни къде е въпросната спирка. Италианецът ми обясни на безукорен английски. После си погледна часовника и каза: „Побързай. Тръгва след 15 минути”. Хванах автобуса навреме. И спестих 35 евро.
Когато човек разговаря с чужденец/чужденка е добре да се усмихва естествено. Да не повишава тон и да ръкомаха като глухоням.
Да се стреми да представя родината по добър начин.
И да печели приятели от цял свят.

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

Възможностите на подсъзнанието в квантовия свят


Феникс Дизайн

Цена: 13.00
6.63 € *Via Credit Card

Автор: Джон Кехоу
Година на издаване: 2011

Тип корица: Мека
Брой страници: 256


Мисълта и енергията са в динамична симбиоза, но учените съвсем наскоро установиха принципа на действие на тази връзка. От известно време физиците са наясно, че физическата реалност е изградена от вибрираща енергия, но малцина са подозирали, че мисълта също е част от системата. Учените винаги са смятали, че мисловността няма нищо общо с материята или енергията и ролята ѝ е единствено да интерпретира случващото се около нас, но тази гледна точка е претърпяла драматична промяна и сега мисълта се приема като неделима част от цялата схема. Наясно сме, че мисловността играе много по-голяма роля при създаване на нашата реалност, отколкото някой е предполагал.

Взрив от нови открития носят неврофизиологията, квантовата физика, теорията на струните, дълбинната психология и мозъчната невропластичност. Това са малка част от теориите, които възникват и ни помагат да разберем кои сме. Тези нови открития стимулират не само ума, но и обогатяват обилно душата чрез смайващите проникновения и образи, които представят. Ако вникнем в тези открития, те могат да ни помогнат да живеем живота си по-далновидно и ефективно, но огромното количество информация ни залива и е трудно да решим откъде да започнем.

Щастливци сме, че живеем в двадесет и първи век, век на изключителни открития, тъй като това ни дава възможност да ги използваме по начин, за който предците ни не са и мечтали. Ако имаше методи, чрез които тази информация да бъде сортирана, използването ѝ на практика би довело до поразителни резултати. Буквално всичко е възможно, когато приемем тези теории и заживеем по квантов начин.

Официалното представяне на книгата ще се състои на 1.11. 2011г. от 17ч. в Залата на Международна академия за позитивна информация :) http://www.facebook.com/event.php?eid=234600013260188

Този материал е публикуван с любезното съдействие и разрешение на Феникс Дизайн. - бел. от Ради Радев

сряда, 19 октомври 2011 г.

Библиотека "Новата българска фантастика"


Фантастиката и Буквите са тясно свързани още от тяхното създаване. Голяма част от членовете на клуб за фантастика "Иван Ефремов" бяха и членове на Буквите, а в сайта са публикували почти всички от големите съвременни български фантасти - Елена Павлова, Йоан Владимир, Двамата Ивайловци - Робин и Фат Джим, Боян Калинов, Ради Радев и много други.
Имаме си и собствени имена, който успяхме да наложим във фантастичния фендъм - ще спомена само Пламен Глогов, Едуард Кехецикян, Яна Александров и други.
Решихме да обединим фантастиката, която сме издавали, в една обща библиотека - "Новата българска фантастика".
Първоначално, както всички други, започнахме с хартиени книги. Но фантастичните книги /тук визираме не само научна фантастика, но и фентъзи, хорър и всички други жанрове обединени под това име/ стават все по-дебели, а издаването им и реализацията - по-трудна.
Затова, определено смятаме, че на този етап, особено за първи книги на автори, електронната публикация като Е-книги е по-изгодна - това дава възможност да се издаде голям обем с минимални средства, да се популяризират лесно книгите, както и да се редактират в движение, при вече създадена книга, в зависимост от отзивите на читателите. Е, и естествено да получите възнаграждение за труда си.
В библиотека "Новата българска фантастика" към момента влизат 11 заглавия, подготвят се още няколко.
1. Ирелевант - Пламен Глогов /Sarcomadroll/
2. Сънувах човешко лице - Антология
3. Хроники от Сърцето на Дявола - Яна Александрова
4. Купувачът на очи - Едуард Кехецикян /Чезал/
5. Отблясъци и сенки - Трифон Войводов
6. Пазители - Трифон Войводов
7. Време във времето - Коста Сивов
8. Томас Франклин - Донко Найденов
9. Мракът и дъщеря ми - Сибин Майнсловски
10. Кръчма "Зелената котка" - Сибин Майналовски
11. Демон, юда и магьосник - Хедър Меспи (Венета Въжарова)

Този материал е публикуван с любезното съдействие и разрешение на Фондация Буквите. - бел. от Ради Радев

петък, 9 септември 2011 г.

Хрониките на Ридик 3


Сценаристът и режисьор Дейвид Туохи се завръща за третия филм Ридик, озаглавен "Хрониките на Ридик 3: Мъртвецът дебне (макар и според друга информация е предложено заглавието да бъде само Ридик). Вин Дизел се превъплъщава в Ричард Б. Ридик, физически импозантен анти-герой,често въвлечен в битките на други хора, докато се опитва да спаси собствената си кожа.

Хрониките на Ридик 3 ще се снима по-късно тази година, след като Дизел завърши "Бързи и яростни 5".

Източник:

http://sciencefictionworld.com/

петък, 19 август 2011 г.

БУЛГАКОН/ЗЛАТЕН КАН 2011


Час
03 септември 2011 г. в 16:00 - 06 септември в 14:00
Място
гр. Балчик, хотел "Калейдоскоп"

Допълнителна информация
ПРОГРАМА (ориентировъчна) на Булгакон / Златен Кан `2011

03.09 (събота)
16:00 - 16:30 Откриване
16:40 - 17:30 Откриване на художествените изложби, фотоизложбата „Еньовден” и книжните щандове
17:40 - 19:00 Посещение на Ботаническата градина и Двореца
20:00 - 24:00 Филмова програма

04.09 (неделя)
10:00 - 11:00 Семинар "Красивото лице на българската култура"
11:00 - 12:00 Кръгла маса "Реалното и фантастичното бъдеще"
14:00 - 15:00 Дискусия "Международно сътрудничество във фантастиката"
15:10 - 17:00 Представяне на новоизлезли български издания (книги, списания)
17:10 - 19:30 Творческа работилница "Писателски техники във фантастиката"
20:00 - 24:00 Филмова програма

05.09 (понеделник)
10:00 - 12:00 Среща с писатели, издатели и художници
14:00 - 16:00 Среща на фенклубовете
10:00 - 16:00 Творческа работилница "Писателски техники във фантастиката"
16:00 - 17:00 Награждаване на победителите в международния конкурс
17:10 - 19:00 Тема за дискусия (предстои да се уточни)
20:00 - 24:00 Филмова програма и концерт

06.09 (вторник)
09:30 - 10:00 Шествие на участниците в ЛАРП (ако има)
10:00 - 16:00 ЛАРП представления (ако има)
10:00 - 11:00 Търг на книги и др.
11:00 - 14:00 Посещение на нос Калиакра или друга забележителност
14:00 Закриване на Булгакон и Златен кан `2011

Цени: 19 лв. за пълен пансион (нощувка, закуска, обяд и вечеря, включително ДДС) + 0.20 лв. туристически данък на ден.

Само нощувка и закуска е 15 лв.+ 0.20 лв турист. данък на ден.
Отделно обядът е 4 лв., вечерята - 4 лв.

Стаите са 40 с по 1, 2 или 3 легла. Ако някой иска да ползва стаята сам към 19 лева добавяме още 10 лв. и стават 29 лв.

Ако са 3-ма в една стая цената ще бъде по 17 лв. на човек за пълен пансион и 14 лв. за нощувка и закуска.

Има и Wi-Fi.

share button


събота, 13 август 2011 г.

Буря от ада - Джим Бътчър


Лично за мен Джим Бътчър е най-добрият майстор на жанра "градско фентъзи". По-велик е даже от Сергей Лукяненко. Учуди ме фактът, че докато всички "Патрул"-и са публикувани на хартия и в Мрежата, до момента не можех да открия нито една книга от поредицата "Досиетата на Дрезден" нито като книга, нито в Интернет. Най-после попаднах на любителски превод на "Буря от ада" - книга първа от сериите за Хари Дрезден.
Можете да я прочетете на тази връзка:
http://chitanka.info/text/20804/3#textstart
Накрая искам да добавя, че според мен екранизирането на "Досиетата на Дрезден" е доста по-сполучливо от Дневен и Нощен патрул.

share button

петък, 29 юли 2011 г.

Не ми вярват че съм Ради Радев


Пиша разкази в жанровете научна фантастика, фентъзи и хорър повече от шестнадесет години. По-голямата част от тях вече са публикувани на хартия, някои от тях наградени - включително и в чужбина. Откъде се намери една редакторка, една природно недоверчива и неграмотна жена та реши, че аз не съм бил Ради Радев - авторът на научна фантастика? Нещо повече - твърди, че аз съм копирал собствения си разказ "Грижовна дъщеря" от Интернет и съм и го изпратил. Между другото разказът е включен и в моя сборник "Човек без магия" чиято корица виждате в началото на този кратък материал.
Досега на такова чудо не бях попадал. Освен това въпросната редакторка иска да и доказвам собствената си самоличност, а също и това, че "Грижовна дъщеря" е разказ написан от мен. То бива дебелоочие, бива наглост, бива параноя, ама чак толкова не бива.
Ако някой от читателите на моя блог има отношение към тази проява на наглост и явна дискриминация моля нека да напише своя коментар.

share button

понеделник, 25 юли 2011 г.

Страници нарушават авторски права


От доста време насам голямо количество мои разкази са публикувани в Интернет - в частност в моя блог и в няколко електронни библиотеки. Оказа се обаче, че различни страници за торенти публикуват мои творби без мое писмено разрешение. Когато им пиша да ги свалят те просто не ми отговарят. Ето защо реших да ги посоча в моя блог.
За да ги знаят всички:
http://www.p2pbg.com/index.php?page=torrent-details&id=48ed435598ef551eb4ed49ec7f5f21fe1562cdf1 - Още миналата година писах на този сайт за торенти да свали всички мои творби. Направиха го. Временно. Оказа се, че тази година отново са качили най-малко седем мои разказа.
http://ase2.dir.bg/_wm/library/item.php?did=348634&df=520274&dflid=3 - Днес помолих администраторите на тази страница да свалят незабавно всички мои творби качени без мое разрешение. Очаквам отговор. Между другото сайтът е изключително неграмотно направен, понеже от лявата страна има бутони, между които Загатки и Исповеди.
http://torrent.alein.org/index.php?page=torrent-details&id=5733ea1b7292e7f60553a03e9b8cd75865d73311 - Страница за торенти без раздел за контакти. Защо ли? Сигурно да не ги безпокоят относно крадените прозиведения.
http://hristinastoeva.data.bg/p/files/E-books/1%20%D0%91%D0%AA%D0%9B%D0%93%D0%90%D0%A0%D0%A1%D0%9A%D0%98 - Не мога да си обясня как дата.бг публикува текстове на автори без да иска разрешение. Ако правилно си спомням неотдавна ги разследваха точно заради това.
http://vse-knigi.org/auth/32984 - Руска страница, от която се теглят книги безплатно. Никога не съм им давал писмено или каквото и да било разрешение.
http://fenopy.eu/torrent/books+on+bulgarian+all+on+pdf/MjY1ODQ5NQ - Още един крадлив сайт, в който са качени 15 мои разказа без дори да ме попитат.
http://www.kat.ph/books-on-bulgarian-all-on-pdf-t3132381.html - Тук са крали толкова нагло, че дори са ми направили три раздела - за повести, разкази и статии.
Ако в България има действащи институции разследващи нарушаването на Закона за авторско право и интелектуалната собственост искам да ги помоля да се поразмърдат.

share button

сряда, 20 юли 2011 г.

Е-книга с "черна фантастика" на Сибин Майналовски


Във връзка с множество ваши запитвания и пожелания предоставям на вашето внимание първата електронна книга (e-book) на администратора на Българския Арт Портал - Сибин Майналовски. Сборникът носи името на един от най-четените в Интернет-разкази на Сибин - "Мракът и дъщеря ми" - и е достъпна за БЕЗПЛАТЕН даунлоуд. За да свалите книгата, единственото, което трябва да направите, е да кликнете на тази връзка:
http://artportal-bg.info/news-novini-izlojbi-hudojnici/e-book-kniga-fantastika-sibin-maynalovski-razkazi-bezplatno
"Мракът и дъщеря ми" е достъпна във формата EPUB, поддържан от повечето четци на електронни книги. Изключение прави само Amazon Kindle, поддържащ формата MOBI, но лесно и безплатно може да конвертирате сваления файл при помощта на безплатни онлайн конвертори.

"Мракът и дъщеря ми" съдържа 50 разказа и есета, написани в интервала между 1997 и 2011 години. Някои от тях са добре известни на читателите и любителите на фантастика, фентъзи и хорър по публикациите в сп. "Върколак", "Зона F", "Наука и техника" и др.

Този текст е публикуван с любезното съдействие и разрешение на Сибин Майналовски - бел. от Ради Радев

share button


понеделник, 11 юли 2011 г.

ИЗУМРУДЕНИЯТ АТЛАС - ДЖОН СТИВЪНС



КНИГИ НА НАЧАЛОТО

Книгата излиза на: 15.07.2011 Превод: Богдан Русев
Цена: 15 лв. Издателство: ОБСИДИАН
Корица: мека ISBN: 978-954-769-267-1
Страници: 400

ТРИ ДЕЦА
ДВА СВЯТА
ЕДНО ПРОРОЧЕСТВО

Кейт отговаря за всичко.
Тя е най-голямата. Единствената, която помни родителите си.
Обещала е, че ще се грижи за брат си и сестра си до завръщането им.
Майкъл обича да чете.
Често е обект на присмех и подигравки, а очилата му винаги се оказват в тоалетната чиния.
Обича истории за магии и най-вече за джуджета.
Ема е мъничето.
Обожава брат си и сестра си.
Мисли, че Майкъл е малко странен, но е готова да се бие с всеки, който го каже.
Тайно хвърли очилата на Майкъл в тоалетната – два пъти.

Тримата заедно ще научат, че
1. Магията е истинска.
2. Старите книги носят неприятности.
3. Само те могат да спасят света.

За феновете на Хари Потър и света на магията, които обичат силните усещания и невероятните приключения.

„ Спомняш ли си вечерта, когато пристигнахте? – прошепна Графинята. – Тогава ви разказах историята на Книгите на Началото, в които древният съвет на магьосниците е записал всички тайни заклинания, използвани при създаването на света. Е, не е ли възможно същата тази магия да го създаде пак? Отговорът е „да”! Изумруденият атлас, който ти ми донесе така благородно, и останалите две дават на своя притежател силата да смачка целия свят като несръчно нахвърлена скица и да го нарисува отново на чист лист хартия!
Много отдавна, преди хиляда години, някой предсказал, че три деца ще открият Книгите и ще ги съберат. Да, три деца! По едно за всяка! Разбираш ли, скъпа? Ти, Майкъл и Ема сте ключът към тях. – Тя докосна бузата на Кейт с нежната си ръка. – Страхувам се, че пътуването ви едва започва.”

Това представяне е публикувано с любезното съдействие на ИК ОБСИДИАН.

share button

сряда, 6 юли 2011 г.

Зъл мрак, угаснали звезди - Стивън Кинг


Пътуване в лабиринта на човешката душа, надникване в света отвъд огледалото, където живее незнайното ни аз. Онова, което се появява в най-неочаквани моменти, подтиква ни към най-неочаквани постъпки. За които плащаме скъпо.
Когато Кралят на ужаса озаглави творбата си „Зъл мрак, угаснали звезди”, вече предчувствате незабравимо преживяване... ако представата ви за незабравимо преживяване е да се свиете на кълбо и да се питате: „Защо ми трябваше да чета това през нощта?” Почитателите на Стивън Кинг (и онези, които открай време се канят да се „пробват” с негова книга) ще изгълтат на един дъх сборника с четирите новели, в който бракове се сриват под тежестта на катраненочерни тайни, алчността и угризенията тровят и терзаят и единствената утеха е, че винаги може да стане по-зле.
И все пак...
Стивън Кинг слага точката така:

„Стига толкова. Прекалено дълго се задържахме в подземния мрак. Горе ни чака напълно различен свят. Хвани ръката ми, Верни читателю, и аз на драго сърце ще те поведа обратно към светлината. С радост отивам там, понеже вярвам, че доброто е вродено у повечето хора. Знам, че е вродено в мен. За теб обаче не съм съвсем сигурен.”


Този кратък материал е публикуван с любезното съдействие и разрешение на издателство "Плеяда". - бел. от Ради Радев

share button

понеделник, 27 юни 2011 г.

SciFi.bg – онлайн убежище за феновете на жанра



От Петър Атанасов

SciFi.bg е българското онлайн списание за научна фантастика. Неговата цел е да популяризира жанра в България и да обедини феновете в сплотена група. Екипът работи в тази насока от декември 2010-а, а официално открива врати на 24 май 2011-а.
Списанието се концентрира върху сериали, филми, книги и игри не само от научната фантастика, но и от фентъзито и свръхестествената драма. Четирите категории са развити в секциите на сайта – статиите, премиерите, каталозите и общността.
Хубавото за списанието е, че се старае да пише публикациите си интелигентно и грамотно. Важно е също, че новините не просто се копират от прессъобщенията, а се пишат с внимание и темперамент. Също така, не очаквайте там да намирате по 10 нови статии на ден от типа „Актьорът хх има любовница“ или „Актрисата хх ще почива на море“. Екипът залага на качеството, а не на количеството – статиите обобщават най-интересните новини и изказвания по темата, без да тормозят читателите с излишна информация и да ги принуждават да генерират излишни кликове. Тези елементи отличават сайта от повечето страници в българското интернет пространство. Под всяка публикация има поле за коментар, където посетителят може да сподели мнението си.
Статиите са разделени на 8 различни категории. Най-много са отделените за новини – относно сериали, филми, книги, игри, личности и технологии. Ревютата са изцяло авторски и представят анализи, оригинални гледни точки и мнения за въпроси от света на фантастиката. Специална категория са класациите – всяка събота списанието класира петте най-добри примера за дадената тема.
Ключова секция за сайта е „Премиери“. В нея авторите попълват като в календар очакваните събития в света на фантастиката. Така читателите по всяко време могат да разберат кога излиза новият епизод от любимия им сериал, или кога е премиерата на филма, който чакат от месеци.
Все още се развива секцията „Каталози“. Амбицията на екипа е да направи своеобразна енциклопедия с всички продукти (сериали, филми, книги и игри) на жанра, които могат да се намерят в България.
В „Общност“ читателите ще намерят един модерен форум, в който да развиват различни дискусии и да споделят своите виждания по свръхестествените въпроси...*


*Цялата статия ще бъде публикувана в алманах Фантастика на Човешката библиотека. - бел. от Ради Радев

share button

понеделник, 20 юни 2011 г.

Преобърнатият свят - Кристофър Прийст



Градът Земя не прилича на никой друг град на света. Той се движи по релси и се стреми неотклонно на север в преследване на оптимума – точката, от която зависи оцеляването му.
Градът се управлява от строго йерархична система на гилдии и младият Хелуърд Ман е член на една от тях – Изследователите на бъдещето. Бъдещето е пътят, който предстои на града, миналото – пътят за него. Дали някой ден това безкрайно пътуване ще свърши?
Приключения, опасности и любов в един невъзможен свят след Голямата катастрофа.
„Преобърнатият свят” е в списъка на стоте най-добри научнофантастични романи на 20 век и мястото му сред тях е повече от заслужено. Той печели наградата на Британската асоциация за научна фантастика (1974) и е номиниран за наградата „Хюго”.

„Авторът създава един уникален и оригинален свят”.
Пъблишърс Уикли
„Изумителен експеримент на мисълта”.
Индипендънт
„Един роман, изпълнен с изненадващи превратности и с най-неочаквания край в съвременната научна фантастика”.
Трибюн (Лондон)
„Задължително е да се прочете”.
Луна Мънтли

Кристофър Прийст е един от най-уважаваните британски фантасти. Сред другите му забележителни книги са „Мантра”, „Блясък”, „Раздяла”, „Машината на пространството” и „Престиж” (филмиран през 2006 от Кристофър Нолан с участието на Крисчън Бейл, Хю Джакман, Майкъл Кеин, Скарлет Йохансон и Дейвид Боуи). Прийст е вицепрезидент на Дружеството „Хърбърт Дж. Уелс”. Последната му написана новела „Раздяла” спечели наградата Артър Кларк и наградата на Британската асоциация за научна фантастика.


Цена: 14лв.
Издател: Август
Брой страници: 320
ISBN: 978-954-9688-52-8
Английско издателство: The Orion Publishing Group LTD

share button

събота, 2 април 2011 г.

Кому е нужен един дракон


1.

Макар да беше напет рицар, точно сега сър Ланкстън изглеждаше омърлушен и приведен на седлото. Беше изминал няколко хиляди хвърлея на стрела от Желдеб – онзи странен град на границата. Прекара нощта в странноприемницата на сър Беван. Стана рано и си тръгна без шум. Погледите, с които го изпратиха бяха благодарственоомразни. Изразяваха следното: “Благодарим ти, че ни отърва от великаните, но те мразим защото си агартинец”.
Хората, които срещаше по пътя си, бяха предимно селяни и йомени. Мъжете го гледаха лошо, а жените изобщо не го поглеждаха. Не видя нито един странстващ рицар, с който да си поговори от сърце или да раздели трапезата си. В прочем в този край ако изобщо имаше рицари, най-вероятно първо щяха да го предизвикат на двубой, а победеше ли ги, щяха да избягат.
Рицарят от Езерото яздеше все така оклюмано. Поне черните доспехи не тежаха на коня му, понеже сър Беван ги откупи. Май по-скоро от благодарност, тъй като си промърмори под носа: “Сега трябва да намеря грамаден рицар, на който да ги продам”.
Срещу сър Ланкстън крачеха двама йомени. Не бяха ниски и кривокраки с грозни лица, и глави с неправилна форма, както гражданите на Желдеб. Изглеждаха съвсем нормални хора. Разговаряха и се смееха на висок глас. Одеждите им бяха тъмни, единия бе гладко избръснат, а другия имаше интересно подстригана брада – нещо като лента спускаща се от ушите почти до ъглите на устните му.
Сър Ланкстън вдигна забралото на шлема си, радостен да види хора, които говореха на родния му език и държащи се като агартинци.
Йомените се спряха и поздравиха.
Рицарят отвърна:
- Нека богиня Нейт ви дари със здраве.
По-ниският от йомените попита:
- Как се казвате, уважаеми рицарю?
- Зоват ме сър Ланкстън от Езерото.
- Аз съм сър Пърт, а това е сър Кормак. Вие ли сте доблестният рицар, който е убил двама великани в град Желдеб?
Сър Ланкстън се наежи. Май навлизаше в познати води.
- Аз съм. – рицарят се помъчи да го каже колкото може по-скромно, но май не му се удаде.
Сър Кормак беше по-възрастен от сър Пърт и носеше по-скъпи одежди. Очевидно бе, че малко се притеснява да заговори.
Въпреки това каза:
- Славни рицарю, ще помогнете ли и на нашия град Хамаз?
- Доколкото е според силите ми. - съгласи се скромно рицарят, но още повече се поизпъна на седлото.
- Знайте тогава, сър Ланкстън, че в гората Шубур недалеч от града ни се е заселил дракон. Отвлича крави и овце, после ги яде.
- Защо, в гората няма ли дивеч?
- Дивеч има, но драконът явно му се е наситил. Все по-често прелита към поляните извън града. Докато дойдат стрелците, изчезва, като отнася в гората по някое добиче. Опитахме се да го преследваме, но лесът е гъст. Още повече има много вековни дървета, зад които драконът се крие и от засада издиша огън върху нашите бойци. Доста от тях са зле обгорени. Никой вече не ще да преследва звяра.
Очите на сър Ланкстън светнаха. Ръката му стисна по-здраво волфтитановата дръжка на копието. Запита:
- Та къде казвате е град Хамаз?

Град Хамаз беше слънчев и имаше три огромни градини, всяка от които обладаваше фонтани, за радост на населяващите го. Не беше толкова близо до кралство Дилия, колкото град Желдеб. Макар, че и тук нерядко се виждаха хора с неимоверно къси крака и дълго тяло, на които главите бяха сплеснати отзад, та приличаха на поставки от будоар.
Двамата йомени заведоха рицаря в странноприемница “Елрад”, настаниха го на най-хубавата маса и прошушнаха нещо на съдържателя. Дойдоха и седнаха до Ланкстън. Едва сега той свали шлема и го сложи на масата пред тях. После ги огледа внимателно.
Сър Кормак имаше правилни черти и черна като смола чуплива коса. Сър Пърт беше с пълни устни и дебели бузи, косата му бе разделена по средата, рядка и закриваща ушите му. И двамата бяха шишкави. Но докато Кормак изглеждаше сякаш е глътнал няколко пъпеша, Пърт по-скоро беше отпуснат навсякъде като чувал за брашно. Йомените бяха веселяци и шегобийци, досега не бяха спряли да бъбрят и да се смеят.
Сър Пърт обяви:
- Рицарю, най-вероятно ще поискате да се изкъпете и да си починете преди да потърсите дракона. Казах на съдържателя и в момента ви приготвят йонния душ.
- Йонен душ?
- Имат в странноприемницата. Останал е от Първата епоха.
- Добре. Но първо да изпием по чаша вино.
Кормак рече:
- В този хан най-доброто пиене е еломитско вино. Ще поръчам една кана за наше здраве.
Сър Ланкстън се усмихна одобрително. Кормак поръча.
Вместо да изпрати слугата, съдържателят дойде и с обигран жест постави гарафа от плакристал на масата. Чашите бяха от същия минерал и рицарят не можа да се въздържи да не чукне леко едната с нокът и да се наслади на приятния и звън. Кормак наля виното и вдигнаха наздравица в чест на бог Бел.
Сър Ланкстън лукаво подпита:
- Уважаеми сърове, какви жени харесвате?
Пърт се усмихна похотливо:
- Аз обичам дебели жени. Където и да я хванеш – да ти се пълни шепата.
- А вие, уважаеми сър? – обърна се рицарят от Езерото към Кормак.
Йоменът се замисли за момент. Явно искаше да даде подходящ отговор. Ланкстън се възползва от паузата за да надигне чашата с чудесно еломитско вино.
Сър Кормак рече:
- Аз харесвам по-малки девойки. От тринайсет до седемнайсет годишни. След това погрозняват и вече за нищо не стават.
Стреснат от думите му, Ланкстън изригна фонтан от вино.

2.

Гората Шубур бе рядка към външната си част, но по-навътре се сгъстяваше. Сър Ланкстън все още виждаше пътеки и засега яздеше, но не знаеше дали няма да му се наложи да слезе от седлото и с меч да си проправя път през шубраците. Досега не се беше бил с дракон и се чудеше как да постъпи, когато го срещне. За всеки случай засили магнитното поле на щита докрай, нещо което обичайно правеше, когато влиза в люта и ожесточена битка. Надяваше се пламъците на звяра да могат да бъдат отразявани поносимо, колкото да не бъде изпечен или обгорен.
Рицарят навлезе навътре в гората и видя, че по-надясно дърветата се разреждаха, след това имаше поляна, а след нея – скалист хълм. Ланкстън тръгна към него.
Над хълма се рееше огромен силует. Рицарят продължи да язди, докато стигна подножието на скалите и тогава видя дракона. Звярът кацна на върха на хълма и отправи магнетичен взор към сър Ланкстън.
Чудовището беше огромно – поне пет пъти по-голямо от грифон. Люспите му имаха цвят на пясък. От шията нагоре леко избледняваха и придобиваха златен оттенък. Рогата на дракона бяха дълги половин човешки бой и бяха извити назад, а не напред като при биковете. Ланкстън се зачуди дали звярът може да мушка с тях или бяха само за красота, както гребена при петлите. Във всеки случай реши да не му предоставя тази възможност. Очите на монстера бяха с големината на човешка глава и напомняха змийските.
Докато Ланкстън наближаваше, драконът го гледаше втренчено. После внезапно избълва дълга струя огън. Замириса на нещо като изгоряла смола. Макар пламъкът да не го достигна, рицарят почувства жегата. Боецът спусна забралото на шлема. После хвана копието в надхват, а не както обичайно го държеше на турнир – отдолу. Искаше му се да има поне няколко леки метателни дротика от хролибден. Можеше да поиска четири-пет и йомените щяха да му ги дадат, беше сигурен. Отиваше на бой заради тях, не за свое удоволствие.
Дротиците обаче не бяха рицарско оръжие, а Ланкстън беше рицар и в костите, и в кръвта си. Затова не можа навреме да се сети за тях.
Драконът изпляска с криле и напрегна краката си. Готвеше се да полети.
Сър Ланкстън слезе от коня и го плясна силно по задницата с дръжката на плазменото копие. Искаше добичето да е встрани от битката за да не пострада.
Драконът излетя.
Рицарят се затича към него.
Звярът прибра криле и се спусна надолу – досущ като нападащ орел. Само че трийсетина пъти по-голям.
Рицарят свали щита, както се беше засилил и метна с всичка сила плазменото копие. После се хвърли на земята и започна да се търкаля.
Драконът издиша огнена струя. Тя не уцели Ланкстън с няколко стъпки, но тревата до него почерня. После рицарят видя как драконът не можа да се задържи във въздуха и кацна неумело. Плазменото копие бе пронизало лявото му крило. Боецът активира меча си, взе отново щита и се засили към падналия звяр.
Чудовището се окопити и успя да се изправи на крака. Опита се да излети, но не можа. Отново блъвна огън към връхлитащия рицар.
Сър Ланкстън се прикри с щита и удари почти на сляпо с плазмения меч. Драконът изрева.
Рицарят изруга и пусна нажежилия се щит на земята, след като опари ръката му. Започна да обикаля врага, опитвайки се да го достигне с меча си. Чудовището бе получило лека рана в гърдите от удара с меча, а волфтитановата дръжка на копието бе заседнала в крилото му. Звярът бълваше пламъци, от които рицарят отскачаше навреме. Сър Ланкстън обаче не успяваше да го достигне с меча.
Наоколо засмърдя на опърлена земя.
Драконът беше тромав заради двете получени рани, но не чак толкова, че рицарят да успее да го удари.
Сър Ланкстън си каза, че е срещнал достоен противник.

Битката продължаваше. И двамата се задъхваха силно. Не успяваха засега да се наранят, но стигаше само някой да се умори дотолкова, че да стане по бавен... Или пък да направи грешно движение....
Тогава драконът спря да изригва огън и проговори:
- Пощади ме, рицарю, или поне спри за малко да си отдъхнем.
- Кому е нужен един дракон? – излая Ланкстън. - Рано или късно ще отпаднеш и ще ти отрежа главата. Кой друг освен мен ще може да се похвали с подобен трофей пред краля?
- Спри да поговорим ти казвам. Нищо лошо не съм ти сторил.
- Кому е нужен един дракон? Ако те пощадя, ще продължиш да нападаш добитъка. Ти си зла твар – непотребна и вредна. Ако те убия никой няма да заплаче.
- Не си ли чувал, че някои от най-мъдрите дракони провиждат бъдещето? Убий ме и до десет дена, и ти ще умреш.
Сър Ланкстън имаше склонност да усилва яростта си по време на битка. Колкото повече гняв събираше, толкоз повече сила му идваше. Това му позволяваше да издържа докрай по време на тежки битки. Докато не види всичките си противници смазани и съкрушени.
Сега обаче не се чувстваше кой знае колко разярен. Драконът беше прав – лично на него не му беше направил нищо лошо. Освен това се сети за град Желдеб. Там го мразеха задето беше по-висок и по-силен от тях. Защото главата му не беше крива, лицето – грозно и понеже не се оригаше гръмовно, колчем сложи залък в уста. “Не можеш да мразиш някой, само за това, че е различен от теб”, каза си рицарят.
Сър Ланкстън свали меча и се отдръпна. После предпазливо се доближи до лежащия на земята щит. Вече бе изстинал и рицарят го вдигна с лявата си ръка. През цялото време дебнеше чудовището. Да не го изненада.
Драконът подпря на земята опашката си, увенчана с двуостър шип. Задъхваше се, но от устата и носът му излизаше все по-малко дим. И никакъв огън. Попита:
- Какво искаш от мен? Защо ме нападна?
- От близкия град Хамаз ме помолиха да унищожа чудовището, което им отвлича кравите и овцете. Мислех, че това е добър повод да спечеля слава. Не знаех, че ще е толкова трудно. – призна рицарят.
- А на мен ми беше омръзнало да ям горски дивеч. Пък и взе да намалява. Затова реших да отвлека малко добитък. Не знаех, че ще вдигнат толкова шум и ще почнат да се оплакват. Освен това тукашните рицари са страхливи и бягат само като им дъхна.
- Не можеш да продължаваш да отвличаш крави и овце. Не се знае кога ще попаднеш на някой като мен.
- Добре. Нека ми зарасне крилото и отлитам към родното си кралство. Имаш ли нещо против да полегна? - Оранжевите очи на дракона гледаха хипнотизиращо. Но не излъчваха притворство.
- Легни. Аз пък ще поседна. – Ланкстън се настани малко косо срещу чудовището. Без да изпуска оръжието. Ако случайно звярът се опиташе да го изненада със струя пламък, щеше да успее да вдигне щита и да отскочи. – Не знаех, че вие драконите обладавате кралство.
- Имаме си. Казва се Дрейгана. Само, че аз съм странстващ дракон. Търся приключения.
- Виж ти. Аз също.
Драконът тежко се отпусна на земята, подвивайки предните крака под гърдите си. В този миг изобщо не изглеждаше страшен. Просто един чудат звяр, малко по-различен от останалите. Попита:
- Ако се закълна никога повече да не отвличам крави и овце... И да си отида в най-скоро време. Ще ме оставиш ли на мира?
- Да. Но съм свикнал когато победя някой, той да изпълни клетвата си. Иначе рано или късно го намирам. И му отрязвам главата. За назидание.
Драконът го погледна внимателно и рече:
- Ти си прям и честен човек. За съжаление такива като теб във вашето кралство Агарта са толкова на брой, колкото и драконите.
- Това колко значи?
- В нашето кралство Дрейгана сме хиляди. Но в Агарта има не повече дракони, отколкото на пръстите на двете ти ръце.
Сър Ланкстън беше повече любознателен, отколкото мнителен. Поинтересува се:
- Какво искаше да кажеш с това, че ако те убия, самият аз ще умра, докато изтекат десет дни?
- Аз съм тайновидец. Думите, които изрекох означават точно това, което чу.
Рицарят се замисли. Беше се разкривал пред прекалено много хора и с изключение на четирима или петима, всеки на когото беше споделял, използваше наученото за да му навреди.
“Дали да се доверя на дракона? Не би трябвало да го мразя, само защото някой ми е казал, че е лош. Или защото е различен.”
- Драконе...
- Името ми на вашия език би звучало като Пеадар. – прекъсна го звярът.
- Добре, Пеадар. Сега внимателно ще извадя копието от крилото ти. Не искам да ме нападаш през това време. Защото ако не успееш да ме овъглиш, ще те насека на парчета и ще си запазя главата за трофей.
- Съгласен съм, рицарю. Как да те наричам?
- Аз съм сър Ланкстън от Езерото.
- Ланкстън, извади копието и си тръгни. Обещавам, че докато раната ми зарасне и пак мога да летя, няма да нападам градския добитък. Нещо повече. Ще отлетя за моето кралство. Ти никога няма да ме видиш или чуеш, освен само един път. Когато ще ти бъда нужен.
Рицарят се усмихна.
- Кълна се в бог Луг, чудно ми е кога би ми потрябвала помощта на един дракон? Но тъй като не си убивал хора, а само домашни животни, заслужаваш пощада.
Сър Ланкстън остави меча и щита на почернялата земя и се приближи до чудовището. Деактивира плазмения връх на копието. После извади волфтитановата дръжка от крилото на звяра. Стараеше се да действа така, че да причини колкото се може по-малко болка.
Чудовището изтътна:
- Благодаря ти, Ланкстън. Ще ти се отплатя веднага, щом наистина изпаднеш в беда.
- Когато съм в неволя, разчитам на верния си меч и на мишците си. Но и аз ти благодаря за добрите думи. Още нещо. Искам, докато зарасне крилото ти, да се криеш. След това отлитай, там където мислиш да ходиш. Но гледай да е наистина далеч от тук. Защото мисля, като се върна в Хамаз да кажа, че съм те наранил смъртоносно.
- Разбирам. Срамота е да се върнеш и да кажеш, че не си ме намерил. А инак името ти ще се покрие с още слава.
- Да. Затова не искам никой жив човек да те вижда повече по тукашните места. А и в цялото кралство Агарта също.
- Добре. Щом се излекувам, веднага отлитам към Дрейгана. Но ако ми се удаде възможност да върна дълга си към теб – ще ти помогна.
- Добра слука, Пеадар.
- На добър път, Ланкстън.


3.

Сър Ланкстън яздеше към Талиезин и беше уморен, прашен и потен. Беше му скучно, а и никой не искаше да го предизвиква на двубой. Колкото се приближаваше към столицата, толкова повече рицари го разпознаваха и почтително го поздравяваха. Учудващо, но някои го назоваваха “Убиецът на великани”, а други “Поразителят на дракони”. Незнайно как, мълвата за приключенията му го беше изпреварила.
“Аз съм един наистина странстващ рицар”, каза си Ланкстън. Жадуваше за двореца. Искаше да се изкъпе в йонна вана, после да лежи в разкошна постеля и някоя благородна дама да масажира мускулите на морното му тяло. Искаше отлежало вино в позлатен бокал.
Родният му замък Карт не можеше да предложи същия разкош, на който се радваше в столицата. А и му беше интересно да види бойните си другари, поне някои от тях. И крал Аонгус, разбира се. Чудеше се как се справя кралят без негова помощ. Доколкото беше чул по пътя, народът го славеше.
Някаква огромна сянка падна върху пътя. Ланкстън вдигна глава, но видя само черна точка, която бързо се смаляваше в небето.
“Ако това беше Пеадар, крилото му трябва да е зараснало. Чудно ми е само дали ме следва, или просто лети към родното си кралство?”


Пред стените на Талиезин бяха опънати шатри, тенти и палатки. Ланкстън сръчка коня да върви по-бързо.
“Ако е турнир, ще пропусна първия ден. Искам да си почина”, каза си рицарят.
Един много нисък човек облечен в черна камизола приближи към Ланкстън. Бе висок не повече от четири лакътя, гледаше лошо, а брадата му бе избръсната навсякъде освен около устните и приличаше на катанец.
Джуджето се поклони ниско. Рече:
- Уважаеми, сър Ланкстън, за мене е чест да ви приветствам и да ви поканя да уважите кралският пир.
- Пир ли? Защо е пред стените на града? Защо не е в двореца? – учудено попита Ланкстън.
Джуджето обаче го беше загърбило и бързо ситнеше към множеството палатки и шатри, оставяйки след себе си аромат на благовония и парфюми..
Ланкстън продължи в същата посока. Искаше да разбере какво става. Кралят имаше толкова хубав дворец, а пируваше на открито?!
В средата на лагера имаше огромна шатра, а пред нея се вееше стяг. Гербът на него изобразяваше шест златни грифона в полет. Знамето на крал Аонгус Сиксгрифин.
Ланкстън внимателно омота поводите на коня на дървения коневръз пред шатрата. Двамата стражи застанали на входа бяха въоръжени с гадерфии. Гледаха строго. Сър Ланкстън свали шлема си и го закачи на седлото на коня. Понечи да влезе.
Единият от стражите тръгна да сваля гадерфията си, но другият го възпря с думите: “Пусни го, това е сър Ланкстън”. Младият страж ахна и почна да оглежда рицаря все едно е срещнал великан, който се храни с човешко месо.
Рицарят влезе. Отвън се чу: “Вярно ли бе, щях да направя последната грешка в живота си? Най-после видях Белият рицар.”
Вътре имаше огромна правоъгълна дъбова маса, около която седяха най-малко петдесет рицари. Кралят и красива млада жена с корона на главата седяха в началото на трапезата на златни тронове, обковани със скъпоценни камъни. Виночерпци сновяха насам-натам и предлагаха отбрани апетитно ухаещи ястия и напитки. От дясната страна на краля върху орехов стол със сребърна обковка седеше брадат достолепен мъж с мъдри очи.
“Крал Аонгус се е оженил”, на мига съобрази Ланкстън. “Наел си е и придворен магьосник, ако не ме лъжат очите.”
Кралят видя Рицаря от Езерото и се изправи. Приветства:
- Поздравете най-напетият рицар в кралството. Кажете добре дошъл на сър Ланкстън!
Множеството благородници и рицари се изправиха и гръмовно отдадоха почит. Само синовете на лорд Гаетанус и неколцина седнали до тях, помахаха в посока на Ланкстън и продължиха да ядат и да пият.
Сенешалът сър Анверенк Шеговити, донесе стол и понечи да го сложи отдясно на краля. Само че новият дворцов магьосник не искаше да се мести. Кралицата каза:
- Настанете го отляво на мен, сър Анверенк.
Сър Ланкстън се здрависа с краля и целуна ръка на кралицата. Едва тогава седна на трапезата.
“Кралицата. Не зяпай така кралицата”. Ланкстън се помъчи да се съсредоточи върху чашата с вино, която му наля сенешала.
Кралицата. Когато се бе изправила за да направи реверанс, Рицарят от Езерото видя, че е висока. Фигурата и беше по-стройна, и по-стегната отколкото на почти всички жени които познаваше. Веждите и приличаха на черни дъги. Очите и напомняха тъмни пещери, в които можеш да се изгубиш. Косата и бе черен водопад.
Кралицата.
Сър Ланкстън вдигна бокала с вино и се опита да гледа само към него. Беше позлатен. Рицарят го разклати и вдъхна благовонието на лулубейско вино. Понечи да отпие.
Тогава сякаш отдясно на него зазвънтя арфа. Един прекрасен глас тихо каза:
- За ваше здраве, уважаеми сър!
Ланкстън се обърна и погледна към кралицата. Черните и очи го гледаха подканващо.
Рицарят от Езерото каза:
- За здравето на новата ни кралица!
Гласът му обаче не беше от слабите. Поне половината от седящите лордове и рицари го чуха и вдигнаха тост за здравето на кралица Джорджиана.
Крал Аонгус изчака възгласите да стихнат и пируващите да отпият от чашите. Не малко от тях ги изпразниха до дъно на един дъх.
- Уважаеми лордове... – започна кралят. – Вчера от кралство Балх пристигна магьосник. Лично върховният владетел на Балх – каан Маркус ни го изпраща да ни служи една година и един ден. Но докато слушахме съветите му, ние решихме да го задържим в двора дотогава, докато сам реши да си отиде. Ние ще се погрижим всички негови желания да бъдат изпълнявани и на него да не му се иска да си ходи. Да пием за здравето на Фермин!
Само роднините на краля и най-близките му приятели приеха възторжено тази напивка. Изглежда магьосникът не се радваше на голяма почит в двора. Но пък беше тук само от два дни.
Ланкстън се обърна наляво и заговори сенешала сър Анверенк:
- Защо не сме в двореца? Искаше ми се да лежа в разкошно ложе. А ние празнуваме навън все едно сме излезли на лов за дивеч.
- Вината е на новия магьосник. – отвърна Анверенк. Избягваше да поглежда към Фермин. – Решил е че в Тронната зала ще има нова маса със странна форма. Къно снощи вкара петима дърводелци там и им даде чертежи, лично изрисувани от него. Досега нещо режат и оформят, не пускат никой да влезе в двореца.
Магьосникът Фермин внезапно се наведе и зашепна нещо на краля. Аонгус кимна одобрително.
Магът се изправи. Рече:
- Уважаеми лордове и сърове, искам да предложа на вашето любезно внимание най-силното питие, направено в кралство Балх! Нарича се кария.
Пируващите се оживиха. Един як виночерпец донесе кожен мех с размерите на тирглиган.
Фермин предупреди:
- Почтени благородници, искам да ви помоля да не наливате повече от един пръст в чашите, тъй като карията е силна.
Лорд Гаетанус и четиримата му сина смело напълниха чашите си с не по-малко от три пръста. Ланкстън, Аонгус и Джорджиана си сипаха колкото беше казал магьосникът. Още десетима от по-буйните или повече привикнали на пиене рицари също си наляха.
Аонгус вдигна напивка за запазване границите на кралството и победата над всички врагове. Настроението рязко се повиши.
Гаетанус и синовете му излочиха бокалите си до дъно. След това отпиха по малко бира, тъй като усещаха огън в устите си.
Ланкстън пийна съвсем мъничко. Карията май се правеше от грозде. Вкусът и беше приятен, но парлив. Случайно погледна кралицата и видя, че тя го зяпа съвсем открито. Пак си наложи да се обърне към сър Анверенк Шеговити.
Сенешалът гръмко разказваше виц:
- Тогава ковачът казал: “Уважаеми сър, изпълних поръчката ви. Само че... малко ми е неудобно да попитам. Жена ви е най-грозната в цяла Агарта. Защо искате да и сложите девствен пояс? А сър Артемъс се троснал: Добри ми ковачо, за да мога след една година като се върна от похода да и кажа, че съм изгубил ключа!”
Буен смях се изтръгна от дузина гърла. Един или двама се задавиха. Сътрапезниците им почнаха да ги тупат по гърбовете и да им подават чаши.
Ланкстън изчака да затихне кикота. После попита Анверенк:
- Кои са тези двама рицари, които така добре се погаждат със синовете на Гаетанус?
- Те са от кралство Ибла. Никой не ги познава, а и аз не запомних имената им. Говори се, че са едни от най-могъщите и опитни рицари в тяхното кралство. Спечелили са доста турнири там, доколкото чух.
Сър Ланкстън огледа двамата непознати рицари. Така, както бяха седнали се опита да прецени по дължината на ръцете и торсовете им колко са високи. Единия май беше само два пръста под неговия ръст, а другият определено беше нисък. И двамата имаха широки рамене. Бяха мургави, чернокоси и чернооки. Даже малко си приличаха в лицата. По-едрият имаше грубовати отблъскващи черти. По-ниският беше симпатичен, даже се държеше със самочувствие на красавец и отвреме на време стрелкаше с поглед кралица Джорджиана.
Галанти, Гатеру, Гелхорн и Грийнлий – синовете на лорд Гаетанус, доста се бяха развеселили и поискаха меха с кария. На тях си сипаха съвсем мъничко, но напълниха чашите на мургавите рицари от Ибла чак до ръба.
Лорд Гаетанус погледа към Ланкстън и предизвикателно рече:
- Сър Ланкстън, вие почти не пиете. Да не би да се притеснявате да се отпуснете в присъствието на толкова много благородници?
- Не, уважаеми сър, просто не обичам да се напивам. Оставям това занимание на глупаците. Все пак за ваше здраве ще изпия една пълна халба с хуритска бира.
- Славни рицарю от Езерото, позволете на виночерпеца да ви напълни от мяха с кария. Синовете ми и техните приятели харесаха балхарското питие, значи и на вас ще ви допадне.
Едно от любимите неща на лорд Гаетанус беше да раздава щедро чужди дарове.
Сър Ланкстън кимна на виночерпеца. Той му препълни чашата.
Лорд Гаетанус побърза да вдигне тост в чест на бог Тевтат. Пируващите се забавляваха и радушно приеха наздравицата. Повечето не можеха да разберат дали присъстват на помирение. Или лордът се опитваше да напие най-напетия боец, та Ланкстън публично да опозори името си.
Рицарят от Езерото знаеше, че благодарение на здравия си организъм може да изяде и изпие повече от който и да е. Обаче го правеше само два-три пъти годишно – на най-големите празници.
Пититето кария пожъна голям успех. Двамата рицари, седящи до синовете на лорд Гаетанус бяха толкова развеселени, че не разказваха, а просто крещяха за своите бойни подвизи. Дори твърдяха, че в целия двор на Агарта няма воин, който е способен да им излезе насреща. Крал Аонгус се загледа в двамата рицари-иноземци, чудейки се на нахалството им.
Сър Ланкстън също изпи доста от балхарското пиене. След няколко чаши се усети, че държи под масата ръката на кралица Джорджиана. Тя леко се отдръпна и само с устни му каза: “Това е знакът на моята любов”. В ръката на рицаря остана златен пръстен с инкрустиран камък. Той бързо погледна надолу и се изчерви. Скъпоценният камък в пръстена май беше сапфейрос. Ланкстън побърза да го прибере, чувствайки се неудобно. Опитваше се да гледа някъде настрани и тогава погледът му срещна очите на рицарите от кралство Ибла.

4.

Крал Аонгус усещаше как настроението сред пируващите неимоверно се покачва. По-голямата част от рицарите и лордовете гръмко крещяха без да си дават труд да слушат събеседниците си. Кралят бе пил най-малко от всички, а беше и прозорлив. Изпрати сър Анверенк Шеговити да повика двамата стражи, които седяха отвън и бдяха никой да не смущава кралския пир. Сега пак щяха да правят същото, само че щяха да стоят от вътрешната страна на шатрата. Аонгус забеляза, че двамата рицари от кралство Ибла гледат лошо сър Ланкстън. Рицарят от Езерото им отвръщаше, а неговият поглед, когато се ядосаше, наистина караше човек да му се разтреперят колената.
Аонгус викна един виночерпец и го прати да повика колкото намери стражи и мечоносци.
Кралят се пресегна, почти легна върху Джорджиана и хвана рицаря от Езерото за дясната китка.
Нареди полугласно:
- Ланкстън, престани веднага!
Рицарят рязко се освободи и дръпна стола си половин стъпка назад от масата.
Процеди злобно:
- Никой не може да ме гледа така!
Аонгус трескаво мислеше как да прекрати назряващата свада.Да вдигне напивка или просто да им изкрещи своята кралска заповед.
Никой гост от друга държава не бе нападан на негов пир досега. Но и никой чужденец не си бе позволявал да нападне агартинец по време на кралско веселие.
Кралят усещаше как по-трезвите и по-враждебно настроени към него лордове, барони и дукове чакат повод да оттеглят васалната си клетва и да отцепят своите владения от кралството.
Беше страшно да се гледа към сър Ланкстън. Не беше станал от стола си, не беше мръднал дори, но приличаше на статуя на омразата. Бе отправил взор към двамата рицари от кралство Ибла, без да помръдне поглед и без да мигне. Аонгус можеше да се закълне, че откак познава Ланкстън го е виждал да мига като всички останали хора. А сега рицарят от Езерото беше по-страшен от змия, дебнеща плячката си.
Тогава през входа на шатрата започнаха да влизат стражи с гадерфии и ромфеи, и бойци от пехотата, носещи мечове. По-младите се вцепениха, щом видяха лицето на сър Ланкстън. Но по-опитните вдигнаха оръжията си и зачакаха знак от Аонгус.
Кралят вдигна дясната си ръка с възпиращ жест.
Внезапно по-едрият от рицарите чужденци взе един обикновен алтанталов нож, който досега бе стоял забит в печен бут от тирглиган.
Лорд Гаетанус се усмихна и доволно въздъхна. Досега бе говорил на рицарите от кралство Ибла лоши думи срещу сър Ланкстън. И умело им бе доливал кария в чашите.
Чужденецът мощно хвърли ножа по рицаря от Езерото.
Сър Ланкстън го улови пред лицето си и със същото движение го заби в дървената маса пред него. Дръжката му затрептя.
Кралят махна на стражите. Докато помръднат, сър Ланкстън връхлетя върху чужденците от Ибла. Движеше се с дразнеща окото пъргавина. А бе изпил доста повече от който и да е на масата с изключение на двамата чужденци.
По-едрият рицар, който беше хвърлил ножа, се изправи и в същото време събори стола зад себе си. Сър Ланкстън вече бе успял да се доближи косо към него и го удари с отворена ръка по врата. Чужденецът припадна още във въздуха.
По-ниският рицар успя да се извърне към рицаря от Езерото. Посегна с юмрук, но Ланкстън хвана китката му и го прасна силно по шията с ръба на дланта си. Рицарят от кралство Ибла се изпружи в несвяст и повече не помръдна.
Дръжката на забития нож още трептеше, когато Ланкстън се върна, придърпа стола и седна на мястото си.
До края на веселбата рицарят от Езерото пи само кладенчова вода.


5.

Ланкстън спеше дълбоко, облечен в бяла памулена риза и шорти. В пристъп на предпазливост бе натрупал всички части на бронята си пред самия вход на шатрата. На една ръка разстояние от ложето му лежеше верният му меч.
Внезапно някой се препъна във всичките нараменници и налакътници, събори шлема поставен най-отгоре, и сам падна върху бронята. Чу се тихо охкане и после ругатня.
Подобно на разбудена пантера Ланкстън рипна от постелята си. Взе плазмения меч и тихо се промъкна до ъгъла на шатрата най-отдалечен от входа.
Едно плазмено копие изсвистя и се заби в ложето, където бе спал преди малко. Падналата върху бронята фигура се изправи, отдръпна се и след нея влязоха още няколко. Върховете върху волфтитановите дръжки на копията им светеха.
Ланкстън разпозна синовете на лорд Галанти, а също и двамата рицари-иноземци, които бе набил на пира тази вечер. Рицарят от Езерото се изуми от това нагло нападение и се приготви да се брани.
И тогава се чу плясък на мощни криле някъде отвън. Една грамадна черна сянка сграбчи шатрата и я вдигна във въздуха. Смаяни, Ланкстън и неговите нападатели неволно вдигнаха погледи нагоре.
Лунните лъчи осветяваха люспите на един дракон и ги оцветяваха в различни цветове; крилата му лъщяха червени като мед, коремът му светеше в злато, а краката му изглеждаха като изляти от сребро. Очите му светеха гневно, от мордата му излизаше пламък, а от носа – бял дим.
Драконът хвърли шатрата върху нападателите, но без да я пуска. Замота палатката върху нощните мародери и ги оплете. После наведе глава, затвори уста и само през носа леко издиша огън. Шатрата се подпали на две места.
Галанти, Гатеру, Гелхорн, Грийнлий и двамата иноземни рицари бяха изтървали копията на земята в чутовния си уплах. Започнаха да крещят и да псуват, да се блъскат, да викат, и да се препъват. Горящата върху тях шатра и крясъците им разбудиха целия лагер.
Сънени рицари, оръженосци, стражи, слуги и благородници тръгнаха към палатката на сър Ланкстън за да видят какво става.
Рицарят от Езерото успя да намери бричовете си и бързешката ги нахлузи. После вдигна глава нагоре за да благодари на дракона.
Пеадар вече се вдигаше с мощни тласъци на крилете в обсипаното с искрящи звезди небе.
Драконът се бе смалил до размерите на орел, когато се обърна и увисна на фона на пълната луна. Гръмовно изрева:
- КОМУ Е НУЖЕН ЕДИН РИЦАР?

споделяне на връзка

понеделник, 21 март 2011 г.

Ключови думи за градските хора


Всеки от нас е чувал за “Ключови Думи” и за приложението им в Интернет търсачките. В тази статия бих желал да представя моето виждане на ключовите думи, главни за хората които се раждат, живеят и работят в Града.*
Лично за мен без съмнение главните ключови думи са пет – Работа, Кола, Футбол, GSM и Секс.
1. Работа. Без съмнение това е главната ключова дума. Най-честите въпроси, свързани с нея, са “Намери ли си Работа?”, “Повишиха ли ти Заплатата?”, “Разбираш ли се с Шефа?”, “Защо напусна?”, “Като се преместиш да живееш там, ще си търсиш ли Работа?” “Кога ще почиваш?” Както виждаме, думите Шеф, Заплата, Повишение, Отпуска и Почивка са второстепенни ключови думи, обслужващи думата Работа.
2. Кола. В България един от най-честите въпроси е “Продаде ли Колата?”, веднага след него следва “Колко ще ù търсиш/искаш?. Често се чуват изреченията “Смених джантите/сложих нови спойлери/халогенни фарове”; а също и обобщаващото словосъчетание “Русская Машина”. Думите джанти (лети, разбира се), Кожен Салон, Клима (жарг. = климатик), Халогени и Шибидах са Ключови Думи, обслужващи думите Кола.
3. Футбол. “Как завърши мача?” е един от най-честите въпроси, задавани някога от създаването на човечеството (по-точно Футбола). Тук не е лошо да се спомене и думата Еврофутбол. Тя е също така вездесъща и според мен е много по-популярна от всички видове лотарийни игри, измисляни някога. Думите Бихме, Мач, Телевизия, Мамицата, обслужват думата Футбол. Думите Коефициент, Залагане, Спечелих обслужват думата Еврофутбол. Най-култовото изречение, свързано с думата Еврофутбол, е “Изтървах двеста лева за един мач... (колоритна псувня по желание)”.
4. Думата GSM е изключително популярна и създава в представите на българина един изкуствен социален статус. Щом имаш скъп GSM, от това веднага следва, че си богат/могъщ/желан/комуникативен/ гъзар. Въпросът “Колко ти държи батерията?” в представите на българина е горе-долу свързан с почти същия въпрос за ерекцията. Думите Камера, Полифоничен, Първа/Втора Употреба, и Колко Струва са обслужващи на главната ключова дума GSM.
5. Секс. В градския живот Сексът е нещо, с което човек комуникира. А също така и се хвали (и мъжете, и жените се хвалят, въпреки общоприетото мнение, че това е присъщо за силния пол).
Думите Ходя, Излизам, Спя, Бих и Шут са обслужващи на думата Секс.
Привършвам краткия си материал с пожелание главните Ключови Думи за градския човек да не бъдат изброените по-горе.
Бих предложил за нови и главни Ключови Думи едни доста позабравени и почти неупотребявани Ключови Думи в съвременния български език.
А именно Култура, Книги, Кино и Театър.


* В есето е използвана хипербола. Ако не знаете какво значи тази дума, моля не бързайте да пишете коментар.

share button

вторник, 8 март 2011 г.

Награди Небюла 2010


От 1965 г. насам наградите "Небюла" се връчват всяка година от Американската асоциация на писателите на научна фантастика и фентъзи/SFWA/за изключителни произведения в научната фантастика, фентъзито, или свързани с жанра фантастика. Тази година церемонията по награждаването се проведе в Кейп Канаверал, Флорида.

Гран Мастър/За цялостно творчество/
Джо Холдеман

Разказ
Победител: “Spar” от Kij Johnson

Повест
Победител: Грешник, Хлебар, Баснописец, Свещеник, Червена Маска, Черна Маска, Джентълмен, Звяр от Eugie Foster

Новела
Победител: The Women of Nell Gwynne’s от Kage Baker

Роман
Победител: The Windup Girl от Paolo Bacigalupi

Награда Бредбъри за най-добро драматично представление
Победител: Окръг 9 от Нийл Блумкамп и Тери Тачъл

Награда Андре Нортън
Победител: Момичето, което обиколи Приказната Страна на кораба, който си направи сама от Катрин М. Валенте

Пълният списък на наградите, а също и имената на номинираните произведения можете да прочетете на:
http://www.tor.com/blogs/2010/05/2010-nebual-award-winners

share button

петък, 18 февруари 2011 г.

На вниманието на издателите - Бари Хюгарт


Когато в началото на 90-те си купих "Осем ловки демона" на Бари Хюгарт бях смаян. Книгата имаше една от най-добрите корици, които бях виждал изобщо. След като я прочетох се оказа, че съдържанието е по-готино и от оформлението.
По-късно осъзнах, че тази книга е само част от "трилогията" на историите за Господаря Ли. Започнах да търся другите две части по книжарниците, но или не ги бяха чували, или пък бяха свършили отдавна. Наложи се да ходя да си ги купувам от столицата. Едната я намерих на пл. "Славейков", а другата я засякох случайно на улична сергия. Същия ден успях да си купя и "Невромантик" на Уилям Гибсън, което окончателно ме остави без никакви средства.
Едва след като разполагах с всички части на "трилогията"(според издателите) седнах да ги изчета на спокойствие. Ако Дъглас Адамс пишеше фентъзи щеше да го направи точно по този начин. Ако Зелазни и Шекли искаха да напишат поне още една съвместна книга, само че на тема древен Китай, може би щяха да я сътворят по маниера на Бари Хюгарт/носител на WFA - Световната награда за фентъзи/. Според мен "Осем ловки демона", "Легенда за камъка" и "Мостът на птиците" са най-колоритното фентъзи писано някога. Невероятни описания. Кинематичен начин на писане, който те кара да се отнесеш във времето преди няколко хиляди години и да мислиш, че още си там. Случките са описани със съвършено чувство за хумор. Господарят Ли и Вол Номер Десет може да имат леки недостатъци в характерите, но са изключително симпатични.
Обаче това, което ми направи най-силно впечатление е че "трилогията" на Бари Хюгарт е силно интелектуална. Недостъпна е за тъпанари. Не е комерсиална в пълния смисъл на думата. Човек трябва да е сравнително начетен ако мисли да си купи някоя от историите за Господаря Ли. В тях има много веселие, шеги и смях, но е необходим интелект за да ги разбере. Между другото Хюгарт определя жанра на неговите книги като научна фантастика/фентъзи, а не като чисто фентъзи.
Б. Х. е планирал написването на седем книги за Господаря Ли и Вол Номер Десет. Некоректно отношение от страна на издателите го възмущава и той публикува само три от тях.
И тук идва въпроса: "Щом Хюгарт се е скарал с американските издатели, това означава ли, че се е скарал и с българските?" Отговора е: "Не, разбира се."
Ако аз бях издател бих изпратил едно писмо на Бари Хюгарт, в което бих го помолил да ми разреши повторното отпечатване на първите три книги за Господаря Ли. Също така бих го попитал дали е написал още истории за древен Китай и дали би желал да ми ги предостави за публикуване.
На света още не се е родил автор, който не иска да бъде четен от колкото се може повече хора.

споделяне на връзка

понеделник, 31 януари 2011 г.

Голямата тройка в научната фантастика


В този кратък материал бих желал да представя "Светата троица" в любимия жанр. Ще добавя моята гледна точка относно някои техни произведения, а също така и някои любопитни подробности за познавачите.
Робърт Хайнлайн. По време на социализма може би най-известния автор на НФ беше слабо превеждан и издаван в България. Все пак успях да прочета "Звездния звяр" на Р. Х. още когато бях невръстен фен. Книгата ми направи страхотно впечатление. В нея имаше и напрегнато действие, и наука, и фантастика, а също и огромна доза хумор. Не успях да си купя "Зелените хълмове на земята" нито хлапак, нито сега, когато се продава на пл. "Славейков" на неприлично висока цена.
По-късно попаднах на Уолдо & Корпорация "Магия". "Уолдо" ми допадна сериозно, често се усмихвах, докато я чета. Корпорация "Магия" обаче за мен беше върха. На този етап нямаше нито една толкова добра книга в жанра "градско фентъзи" преведена на български. Освен може би "Операция Хаос" на Пол Андерсън. Често правех паралел между двете. В "Операция Хаос" имаше малко повече действие и романтика. В Корпорация "Магия" пък бе интересен умозрителния елемент. И хумора, който е така характерен за най-известния автор в жанра научна фантастика - Робърт Хайнлайн. Интересно е да се отбележи, че Р. Х. често е наричан "Доайенът на писателите на научна фантастика". Той е и първият носител на наградата за цялостно творчество/Grand Master/ връчвана от Американската асоциация на писателите на научна фантастика/SFWA/.
Едва преди няколко години успях да си купя "Странник в странна страна" на Р.Х. Романът е продаден в над три милиона копия още при първото си издание.
Любопитно е, че останалите двама в Голямата тройка на научната фантастика - Азимов и Кларк единодушно са признавали Робърт Хайнлайн за "Господин Първи". Ето защо шеговито са се наричали помежду си: "Господин Втори".
Айзък Азимов. Признавам си, че ранните разкази на Азимов ми допадат почти колкото историите на Робърт Шекли. Мисля, че ако "Правни церемонии" бъде част от загадка в тв шоу от сорта на "Стани богат" най-малко 50 процента от публиката ще отговори, че е писан от майстора на късия разказ Шекли.
А. А. е един от най-продуктивните писатели на научна фантастика за всички времена. Наскоро четох в едно негово интервю, че е публикувал 391 книги, а в Уикипедия броят на написаните и редактирани от него книги е зкръглен на 500. Сам Азимов казва, че "го е срам да каже колко точно книги е написал:)".
Лично на мен най-много ми допада сборникът на Азимов "Аз роботът". Също така бих отбелязал цикълът "Фондацията", който е пример за епична междузвездна сага. Най-затрогващо според мен е неговото произведение "Двестагодишният човек".
Артър Кларк. Поне няколко пъти съм препрочитал "Справка от контраразузнаването" на А.К. В разказа сценарист на фантастичен сериал е отвлечен от извънземни, понеже се чудят дали не ги шпионира. Готино нали :)
Кларк е носител на ордена на Британската империя и човекът практически измислил изкуствените спътници.
Смята се, че вдъхновен от творбите на Кларк, Тим Бърнърс-Лий е измислил World Wide Web през 1989 година.

споделяне на връзка

събота, 8 януари 2011 г.

На вниманието на издателите - Кир Буличов


Кир Буличов е един от най-великите руски писатели-фантасти наред с А. Беляев, А. и Б. Стругацки, и Иван Ефремов.
Преди години получих няколко писма от издателя на Игор Можейко/Кир Буличов/ в САЩ. Поради различни причини не можахме да стигнем до споразумение. Но ми направи впечатлeние следното - в Америка има издател, който превежда Буличов на английски, публикува и продава книгите му.
Без съмнение по времето на социализма Игор Можейко беше издаван и в България. Лично аз смятам, че сега е момента книгите му да бъдат публикувани отново. Буличов без ни най-малко преувеличение може да се счита за руския аналог на Робърт Шекли:
" — Какъв наивност! Не смей да четеш фантастична книжка! Фантастичен писател не познава наука, един от друга краде написано."
"Трябва да се помогне"
Кир Буличов
Горният цитат е кратък пример за яркото чувство за хунор на писателя. Подобно на Шекли, Кир Буличов не само ни разсмива, но и ни кара да се замислим над най-различни общочовешки теми. Нещо което може да се каже, че сериозно ни липсва във все "по-електронното" ни ежедневие.
Няма да преразказвам биографията на Игор Можейко, само ще спомена, че освен писател-фантаст, той е и учен, пътешественик, журналист и колекционер.
Интересно е какво се получава, когато се опитаме да потърсим книги на Кир Буличов в Интернет. Можем да си поръчаме "Хора като хора", изд. през 1981 г. на цена от 10 лв., "Момиченцето от Земята", отново издадена през 1981 г. на цена от 6 лв. и "Гуслярски истории" съответно на цени от 8, 4 и 3 лв.
Ако аз бях български издател, бих публикувал отново изброените по-горе книги и шях да получа едновременно печалба и удовлетворение, че печатам нещо стойностно.
Защо ли?
Ето защо:
"— Марсий е само един сатирик и е свирил на пищялка — каза Грубин. — Аполон му е смъкнал кожата от бой за тази работа."
"Данаев дар"
Кир Буличов

споделяне на връзка

Представена публикация

Реално и нереално - Урсула Ле Гуин

Урсула Ле Гуин е най-известната и обичана дама в жанровете научна фантастика и фентъзи. Преди много години си изрязвах нейни творби от в. &...