понеделник, 24 март 2008 г.

ДЪЛГОГОДИШНИЯТ СТАРЕЦ


Г. Ф. Стоилов
Ради Радев



Всички хлапета в град Рудозем ги беше страх от стария Митко Щерев. Естествено и аз изпитвах неописуем ужас на дете, изправило се пред най-ужасния си кошмар, всеки път щом видех фигурата му на улицата.
Образът на Щерев беше предаван от поколения деца и винаги допълван с нещо ново през годините. Веднъж щом пораснеха, вчерашните деца бързо забравяха за дребната фигура с влачещ се по земята черен шлифер, която ги е карала да спят на светлина и с добре залостени прозорци, дори и през горещото лято. Със сигурност изкривеният му образ присъстваше в кошмарите дори и на вече възрастните някогашни хлапета, но едва ли биха го признали пред някой.
Историите, които се разказваха сред децата, за безсмъртния Митко Щерев, бяха изпълнени с кръв, мрак и страх. Бях се разтрепервал стотици пъти, когато се случеше вечер да вървя сам по улицата. Виждах дебнещата сянка зад ъгъла, стиснала дългия нож от чисто злато, чакаща ме да мина и да бъда прободен. Знаех че Дълголетният старец, както го наричахме ние малките, ще изреже сърцето ми и ще го изяде още топло. С този ритуал той оставаше безсмъртен, хранейки се с млад живот. И бях убеден, че точно мен е избрал за да му дам своето сърце.
Колко нощи се бях стряскал от драскането на дългите и корави пръсти по прозореца на моята стая. Нищо не можеше да ме убеди, че това са били клоните на черешата, която растеше на двора. Писъците ми разцепваха нощта и майка ми се втурваше с развята нощница в стаята, светвайки всички лампи. Повторенията на тези мои писъци я убедиха да накара баща ми да отсече дървото. Но това не ме спаси от кошмара. Сега чувах тежкото и смразяващо дишане на Димитър, знаех, че той ме очаква да отворя за секунда прозореца си и да бъда сграбчен от черните му ръце за гърлото. Вярвах, че е избрал точно мен за своя жертва. Всъщност в това вярваше всяко дете от шест години нагоре.
Нощните ми страхове ставаха през деня храбри приключения. Разказвах как съм се изправил очи в очи със страшния старец и той се е уплашил и избягал от мен. Всеки твърдеше същото, че именно при него е бил през нощта Митко Щерев. В училище бяхме доста нахакани и наперени. Но зимно време, когато се стъмваше рано, ако родителите ми не можеха да дойдат и да ме вземат с колата, се налагаше да се прибирам пеша до вкъщи. Сам или с други деца, страхът ме галеше по гърба, сковавайки мускулите ми и карайки устата ми да пресъхва. Няколкото пресечки до дома ставаха безкрайно разстояние. Успеех ли да се добера до вкъщи и хлопнех ли вратата зад себе си, задъхан и с бясно препускащо сърце, бивах безкрайно щастлив, че съм успял да се изплъзна и този път от дебнещия ме по пътя Димитър.
Баща ми, когато видя, че дори като станах на единадесет още се смръзвам при мисълта за Митко Щерев, ме извика един ден при себе си. Каза, че ме е разбирал докато съм бил по-малък, но сега, когато знам добре, че магьосници и феи не съществуват, е смешно да се страхувам от човек, който живее бедно и самотно в покрайнините на Рудозем, събирайки вехтории и боклуци, и чието най-голямо прегрешение е, когато изпие някоя чаша в повече, да се заклатушка по улиците. Разказа ми как като дете и той е изпитвал същия страх от него, но по късно е осъзнал, че човек не е виновен за външния си вид и се опита да ми обясни за генетичната болест на стария Димитър, която му придавала този зловещ вид.
Невярващ и според мен напълно логично, аз го попитах дали Дълголетният старец е бил същия през дните на неговото детство? При неговото потвърждение на това, зададох въпроса, как тогава, когато е бил също така стар, сега е още жив и няма ли намерение да умира най-накрая. Баща ми помисли и се опита пак да разкаже за сложната болест на стареца, но аз го срязох с това, че дядо ми – бащата на моя баща, също помнел Митко Щерев от неговото детство. Беше ми го казал веднъж, малко преди да изчезне завинаги в юлската буря. Баща ми замълча и ме гледа известно време, после каза, че сигурно стареца е наистина доста възрастен и краят му наближава, и е добре да престана с глупостите, за това как отвличал и убивал деца, нека да спра да преследвам заедно с другите деца човека и да го оставим да живее спокойно дните си, които сигурно вече са преброени. С това той ме пусна да играя, но видях, че остана доста замислен и угрижен.
Някъде месец след този разговор, едно момче на осем години изчезна при училищен излет в парк „Простор”. Дните на безполезно търсене ме караха да гледам баща си с убеждението, че съм го победил. Той нищо не казваше и участваше в търсенето на момчето заедно с останалите бащи от Рудозем. Опитах се да го накарам да претърсят разбитата барака до бунището, в която всички деца знаехме, че Димитър крие телата на жертвите си. Но кой възрастен слуша децата си? Само недоволно изсумтяване от негова страна и изчезна в спалнята, където каза нещо на майка ми.
В гората намериха ръкава от якето на момчето целия изцапан с кръв, това даде някаква надежда на търсещите. От Смолян пристигнаха много коли с оперативни работници, които донесоха модерна техника и обучени кучета. Включиха се в търсенето сигурни, че ще намерят изчезналото момче. Напразни надежди. Никой нищо не откри повече от него.
В резултат на това, месеци наред не излизах вечер по тъмно и не ми беше разрешено да се мотая по пустите места около градчето ни. Нощем все още чувах тежкото дишане и прокрадващите се стъпки на движещия се в мрака Дълголетен старец. Пронизващия мозъка ми едва доловим шум от точенето на дългия нож ме подлудяваше и неиздържащ отивах и лягах при родителите си, търсейки в тях закрила от дебнещия ме ужас навън в мрака.
Минаха години. Завърших местното училище и отидох да уча в Смолян, където и останах да работя в малка, но печеливша фирма, в която скоро станах съдружник. Ожених се и ми се родиха две деца. Съвсем се бях откъснал от родните места, бях забравил за Митко Щерев и за страховете, които имах някога. Понякога нощем се стрясках в съня си от усещането, че някой ме дебне, но бързо заспивах отново.
Години наред не бях се връщал, когато един ден се наложи да отида по работа до моя малък Рудозем, в който съм се родил и отраснал.
Карайки колата в една октомврийска сутрин, сякаш се носех по магистралата на времето. Спомените ме заобикаляха, блъскайки по предния панорамен прозорец. Приятното усещане на миналото ме обля, чувах отдавна забравени гласове, върнах се в случки отпреди двайсетина години. Радвах се, че се връщам, когато нещо парна мислите ми – Дълголетният старец. Изтръпнах. Ами ако е още жив? Значи е истина онова, което мислех като дете. Неуверено се опитах да помисля кое е истина – дали спомените от детския ми страх или доводите на възрастен човек.
Преди началото на градчето свих към старото бунище по черния път, който никой не беше се погрижил да поднови. Спрях колата пред планините боклук, трупан години и години. Видях бараката все така разнебитена и килната на една страна. На външен вид изоставена и пуста. Тръгнах към нея.
Бутнах вратата, която се отвори с ужасно скърцане, отвътре ме лъхна гнил и застоял въздух. Нещо миришише непоносимо. Влезнах и оставих вратата широко отворена, тъй като прозорците на бараката бяха заковани и пристъпих в полумрака. Дъските запукаха. Вътре беше почти празно, ниска маса, гнил стол, паянтово легло. Пътеката светлина се губеше в тъмен ъгъл, където имаше някакъв сандък. Подтискайки погнусата си и преглъщайки вонята, която беше отвратително силна, отидох до сандъка. Беше изгнил и с разядени железни обкови. Вдигнах капака и зачаках очите ми да привикнат с тъмнината за да огледам онова, което се белееше вътре.
Когато разбрах, отстъпих рязко назад. Видяното ме потресе. Малки човешки кости на купчини с озъбени черепи отгоре, които ме гледаха с празни орбити. Не можех да осмисля това, което виждах. Нещо в мен крещеше, както тогава като дете. Обзе ме стария страх, с който живях толкова години. Стоях неповижен, гледайки съдържанието на зловещия сандък.
На светлинната пътека, върху която стоях, се плъзна сянка на призрачна фигура. Стреснат се обърнах. Сърцето ми спря и страхът подкоси краката ми. Той беше там. Митко Щерев. Дълголетният старец. Гледаше ме със смразяващите си очи, по набръчканото му лице се появи усмивка, разкриваща черни и разядени зъби. Той пусна това, което носеше – тяло на някакво .убито животно, и бръкна под своя стар шлифер. В ръката му заблестя дълъг златен нож и стареца пристъпи към мен, доволен, че този, който е дебнел в мрака толкова нощи преди години, най-накрая му е дошъл сам на гости. Сърцето ми щеше да му даде още години живот.
Дълъг живот за Дълголетният старец.


Валенсия, Испания - Кърджали, България
Март 2008г.

понеделник, 10 март 2008 г.

Апокалиптика



"Апокалиптика" е игра - производство на компания "Конами" и е в жанра "third-person action".
В играта се биете срещу Сатаната и всички негови изчадия, а действието се развива в измислен 3-D свят.
Графиката е идеална, а звука е перфектен. "Апокалиптика" ми харесва изключително много и е толкова реално направена, че ако бях агент по маркетинга на "Конами" щех да продавам CD-то на играта в комплект с блокче сяра или още по-добре с привързана към опаковката войнишка димка.
Основните типове герои, с които може да се играе са Монахини, Рицари Тамплиери, Роботи и Серафими. В началото нивата са малко простички, но по-нататък трябва много внимателно да се четат указанията преди началото на мисиите и също толкова сериозно да се разглеждат картинките вдясно от тях. Иначе успеха е невъзможен.
Аз самият до момента играх със следните герои:
Sister Celeste - много е пъргава, ловка и изврътлива в мелетата. Удара и с меч/дясно копче на мишката/ е със средна сила, но за сметка на това е почти невъзможно некой от Злите гадове да го избегне, докато сестрата е близка до недосегаемост. Пистолета/ляво копче на мишката/ се зарежда с нещо като Библии и щом уцели някой от лошите, го размазва на стената.
Seramiel - Серафимът виси във въздуха, докато се придвижва. Най-слаб е в мелетата и пистолета му не е много мощен, но пък е доста скорострелен. Seramiel разполага с няколко заклинания/сменят се с клавиша Page down/. Най-важното от тях е умението му да се самолекува и да лекува съотборниците си. Интересна е още една магия, с която серафимът започва да лети неимоверно скоростно, слагайки по този начин известни бързаци като Спиди Гонзалес и Уили Койота в малкото си джобче.
Brother Benedictus - перфектен е за мелетата, пищова му е скорострелен подобно на Серамиел, обаче върти меча по-светкавично от вентилатор. С него трябва да се тичка повечко около враговете, тъй като му взимат здравето/и душата/ хванат ли го натясно и няма ловкостта на Сестра Селесте. За сметка на това, развърти ли меча поне за пет минути, Benedictus очиства гадовете тотално. Докато пак се съберат.
В момента съм на четвърто ниво на "Апокалиптика" и не мисля да се спирам, докато не превъртя тази абсолютно нечестива и сатанинска игра.
За повечко информация:
http://de.games.konami-europe.com/game.do?idGame=28

Представена публикация

Реално и нереално - Урсула Ле Гуин

Урсула Ле Гуин е най-известната и обичана дама в жанровете научна фантастика и фентъзи. Преди много години си изрязвах нейни творби от в. &...